"Съединение" - Дора Ел Изар

Автор: Дора Ел Изар
Коректор: Олга Карова
Корица: Трейшън Прес
Издателство: Трейшън Прес
ISBN: 978-619-92413-8-7

За книгата:
"Съединение" ви предлага личните истории и приключения на хора от различни поколения, които са вплетени в голямата История на новата България: ту лирична, ту смешна, ту трагична. Понякога приказно-митологична, понякога реално истинска, а друг път философски-съзерцателна, но винаги особено незлоблива и прощаваща – нещо, което е най-нужно в днешното време. Героите са хем истински, хем измислени, точно като в легендите. Те търсят дълбоките причини. Личната им съдба е Историята. Книгата откроява една досадна житейска ситуация съединява пътищата на двама съвременни герои, които не биха се срещнали при никакви други обстоятелства. Те започват общ проект, свързан с разкриване и запазване на миналото – красотата на архитектурни шедьоври, а именно стари красиви сгради. 

Докато постепенно откриват и своето минало по различни, естествени и свръхестествени начини, се оказва, че то влияе силно и на тяхното бъдеще, а цялата История (със стотиците ѝ малки истории, които непрекъснато се разделят и съединяват помежду си и носят своите малки открития и посвещения), се съхранява от едни миловидни и загадъчни домашни любимци, които присъстват, лично или косвено, непрекъснато и навсякъде.

Детайли за книгата:

Избран откъс от автора:
– Свети Елмо! – Мира повтори това непознато име възторжено, но и със страхопочитание. Гледаше неописуемото, загадъчно-красиво сияние, което обхващаше мачтите, комините, всички стърчащи връхчета на кораба. Дори филцовата ѝ шапка с цветя, здраво завързана под брадичката, светеше по периферията. Едмондо безмълвно мърдаше устни, блед и с лъскащи, още по-големи и неспокойни очи. Цялото небе беше натежало и в мрака непрекъснато просветваха електрически заряди по цялата ширина на хоризонта. Бурята още не беше набрала сила, не валеше, усещаха се само пръските от увеличаващите се вълни.

– Не повтаряйте това име! Това е лоша поличба! Веднага се приберете в каютата! – викаше Едмондо, който сам ѝ беше разказал тази легенда.

– А Вие? – надвикваше се с бученето Мира и хич не ѝ се искаше да отива сама в тясната каюта.

– Аз не знам, ще помагам да спасим кораба! Dio ci aiuti!55 Отиде ни цялата партида tabacchi за Италия… Баща ми ще …Gesù, Padre mio56!!! Дано поне останем живи! – мислите му се хвърляха като обезумели риби, попаднали в мрежата на неизбежността.

Мира също проклинаше гръцкото пристанище, където се качиха, че така ги излъга с безметежното си слънце и огледално-тихо море. Проклинаше и стомаха си, който вече едвам удържаше закуската и обяда вътре, но беше твърде неприлично да се освободи от тях. Концентрира се върху цветовете, за да мисли за нещо друго, а не за опасността и внезапната морска болест. Цветовете винаги я успокояваха. Вглеждането в тях я вкарваше в особено състояние на дълбок вътрешен мир, чрез който тя усещаше прилив на някаква свръхестествена мощ – енергия, която би могла да сътвори всичко от нищото. И най-добре беше, ако нюансите се съчетаваха помежду си по вълшебен начин, както сега: тъмновиолетовото небе, прорязано от жилките на искрящо бяло-жълтите светкавици, приличаше на някакъв невиждан мрамор. Древните го бяха нарекли „небесна твърд”, и с право. Водата пък беше като някакъв жив пластичен гранит – черна, надигаща се с грохот маса, цялата изпъстрена от ситните сивкави мехурчета на пяната. „Като разкъсани стари дантели” – беше асоциацията ѝ.

Водното чудовище си пое силно въздух и черните му телеса се вдлъбнаха със свистене стремително надолу, така както коремът на човек се прибира навътре, когато си вземе дълбоко дъх. В същото време гърдите на Чудовището се издигнаха силно нагоре, и още нагоре, и още… Станаха огромни като триетажна сграда, а корабът летеше надолу към търбуха му. Сърцето на Мира отиде в гърлото, а на мястото на стомаха ѝ сякаш се появи дупка. Едмондо, с прилепнали по тялото прогизнали дрехи, се беше вкопчил в парапета на палубата с една ръка, а с другата сграбчи Мира, закъдето успя да я докопа, и я задържа.

„Водните капки проблясват по мократа му вълниста коса като бисери, полепнали по тъмните дълбоководни водорасли.” – помисли си тя. Чудовището издиша оглушително и се хвърли с ръмжане върху кораба.

За автора:
Дора Ел Изар се определя като "странна птица, много любопитна такава". За себе си тя винаги споделя, че не е нито едно от познатите твърдения: нито млада, нито стара; нито е писател, нито не е. Дора притежава висше филологическо образование, но не е филолог в познатия смисъл, а просто обича словото.

Името ѝ е и такова - странно, и не точно, то има значението на „звезда” на един по-древен език, така че тя наблюдава отвисоко.