"Някой трябва да плати" - Венцислава Великова

Автор: Венцислава Великова
Редактор: Самуил Стоянов
Корица: Трейшън Прес
Издателство: Трейшън Прес
ISBN 978-619-92946-0-4

Резюме:
Млада лекарка, убедена в неограничените възможности на традиционната медицина, се обезверява, когато ражда дъщеря си и детето остава обездвижено след престоя в кувьоз. Нито една общоизвестна терапия не може да му помогне. Отчаяна тя тръгва да търси помощ от тайнствена горска лечителка в дебрите на Пирин планина. След много перипетии и обрати в мисленето си, повярвала в невъзможните чудеса и легенди на планината, тя най-накрая се среща с мистичната лечителка. Всичко би било прекрасно, ако старицата не искаше в отплата.

На този свят обаче щастието винаги си има цена, която някой трябва да плати...

Детайли за книгата:

За автора:
Венцислава Великова е завършила две магистратури - по "Технология на силикатите" в БУ "Проф. Д-р Асен Златаров" и "Бизнес администрация" в Икономически университет - Варна. Омъжена, с двама сина - Самуил и Исперих. 

От 2010г. се занимава с изкуство, като в началото твори с текстил и конци. Изработва текстилни пана с традиционни български мотиви; персонажи и обекти от българската култура и история; елементи от шевици. Пише проза, импресии и стихове от 2012г. 

Идеята в нейните произведения в приложното творчество и литература е не да връща старото, нито да запазва традициите, а да "реставрира" красивото в тях и да го поднесе по подходящ начин на съвременното ни ежедневие и до погледа и слуха на новото поколение. 

Творбите на Венцислава са притежание на частни фирми, читалища, галерии и частни лица.

Носител на наградите от Община Белослав - "Деятел на културата" 2018г., дадена за принос в развитието на културата в Белослав и наградата "Пазител на традициите" 2023г. Автор на 14 книги.

Откъс от книгата:
Замълчаха. Професорът гледаше големите ѝ черни очи. „Не, не! Не могат да бъдат създадени такива без Божия намеса. – помисли си той - Някой все пак ще трябва да е сложил палавост в ириса им, влага в дългите клепачи и омая в погледа  им… и това не може да е човек!“
- Защо Перун? – попита след дълго мълчание тя.
- Какво? – не разбра професорът.
- Питам… защо са ви кръстили Перун – поясни Лили. 
Той се отпусна върху възглавницата си. Сякаш  нямаше сили да се връща в спомени, след това  дълго и изтощително дежурство през изминалата вечер. Не му се предприемаха тежки и тъжни пътешествия в миналото.
- Дълга история. Сега нямам сили – отговори тихо той.
- И все пак! – настоя тя. Повдигна се и опря глава на гърдите му. Леките дипли на косата ѝ ги покриха. Тя хвана кичур и започна с него да гали вече посребрената брадичка на професора.
- Изкушение си! – погледна я усмихнат той. – 
Вълшебно изкушение си...
- Кой ще си кръсти детето Перун? – весело, наивно и малко по детскиму попита тя отново. – На Бог Перун ли сте кръстен?
- Глупости! Много легенди четеш!
- Не чета! Знаеш, че не ме интересуват! Не им вярвам. Учихме ги в училище. Имам оттук-оттам някакви глупави спомнени от часовете по литература. Ненавиждах я.
- Твърдоглава вълшебница! Не са глупави! Легендите са си легенди. Но не! На бабата, която ми е дала живот съм кръстен, на баба Перуна.
- На акушерка? Разкажете!
- Не. Не е акушерка. Какво значение има, Лили? 
И без това не вярваш в чудеса…
- И все пак… – настоя тя.
- Баща ми е от Гоце Делчев, – започна той след кратко мълчание – а неговите родители от село, дълбоко в полите на Пирин, високо и трудно достъпно село. Родителите ми не са можели да имат деца доста дълго време. Баща ми е знаел кой може да помогне, но никак не е искал да „опира дотам“. Гледал е майка ми как плаче безпомощно и отчаяно, и един ден просто се решил. Повел я към селото на родителите си, а оттам – високо в планината. Търсили онази стара лечителка, за която той бе чувал от неговата баба. Тя била последната им надежда. Казвала се Перуна.
- Ха-ха! – захили се Лили. – Тя тая баба на 200 години ще да е била… щом баща ти я знаел от неговата си баба…
- Не е на години! – каза професорът, вярващ в думите си. – Тя няма години, няма възраст. Тя е вечно живата лечителка на хората от този край – въздъхна. –Намерили са я. Тя ги е изслушала и дала една шишарка на майка ми, да си вари чай и да пие.„Не е трудно!“ – си помислила майка ми и взела шишарката. „Някой трябва да плати!“ – казала бабата. „Аз! – се обадил баща ми. – Аз ще платя!“ – макар да знаел какво следва. Прибрали се, забравили за бабата. След две години майка ми заченала, но в деня, в който съм се родил, баща ми е починал.
- От какво? – отдръпна се Лили учудена.
- Комбайн го е прегазил. Станало е по непредпазливост. Бил е агроном в някакво Добричко село. С майка ми се били изместили в друг град, скоро след разговора с бабата. Забравили за разплатата… живот за живот. Така се плащало при бабата. И баща ми го е знаел.
- Глупости, живот за живот! Станало е случайно! – упорстваше Лили.
Професорът се усмихна.
- Въпреки всичко, майка ми ме е писала на бабата, която ми е дала живот, макар баща ми да е платил за него.
- Не вярвам! – каза нацупено и наивно Лили, сякаш бе малко момиченце, на което вземаха куклите.
- Вълшебница! – каза усмихнат професорът, пресегна с ръка и погали къдриците ѝ. – Питаща, а невярваща вълшебница…