"Невестино село" - Венцислава Великова

Автор: Венцислава Великова
Радактор: Самуил Радославов
Графичен дизайнер: Драгомир Богомилов
Издателство: "Гранд Про 2" ООД
Права върху книгата: Трейшън Прес
ISBN 978-619-91552 

Резюме:
В книгата се разказва за една мистерия, която се е разиграла преди повече от 6000 години по земите на Родопите - планината с Душа. Времената са отминали, истината е забравена, но съкровена частичка от нея се крие в едно селце, незабележимо, незнайно, неизвестно. Двама археолози се сблъскват с нея и искат да разберат туй, що е неразбираемо...
Ще успеят ли?

За автора:
Венцислава Великова е завършила две магистратури - по "Технология на силикатите" в БУ "Проф. Д-р Асен Златаров" и "Бизнес администрация" в Икономически университет - Варна. Омъжена, с двама сина - Самуил и Исперих.  

От 2010г. се занимава с изкуство, като в началото твори с текстил и конци. Изработва текстилни пана с традиционни български мотиви; персонажи и обекти от българската култура и история; елементи от шевици. Пише проза, импресии и стихове от 2012г. 

Идеята в нейните произведения в приложното творчество и литература е не да връща старото, нито да запазва традициите, а да "реставрира" красивото в тях и да го поднесе по подходящ начин на съвременното ни ежедневие и до погледа и слуха на новото поколение. 

Творбите на Венцислава са притежание на частни фирми, читалища, галерии и частни лица.

Носител на наградите от Община Белослав - "Деятел на културата" 2018г., дадена за принос в развитието на културата в Белослав и наградата "Пазител на традициите" 2023г. Автор на 12 книги.

Детайли за книгата:

Откъс от книгата:
„Вира остана втрещена. Изненадана ли беше повече, впечатлена или изплашена. Мъжът, който я беше отвлякъл имаше много силна харизма и ако го бе срещнала в по-нормални условия, щеше да й дойде на ум, че се занимава с изкуство, мода или каквото и да било, ангажиращо външността му, но не и с археология. При всички случаи, би се зарадвала на приятелството му. И защо, по дяволите, беше толкова мил и възпитан. Говореше й на „Вие“, бе красив... и добър с нея... като изключим спрея. И защо сега пък си тръгна?

     Тя разтърка очите си и се върна в къщата. Влезе отново в стаята, в която се събуди. Установи, че Борамир действително се бе отнесъл към нея с уважение, като не се смята отвличането. Връхната й дреха беше сгъната и поставена на единия край на леглото. Намери чифт чисти чехли до края на малката масичка, върху която точно както той й каза имаше закуска и шише вода.

     Вира отвори капачката трудно и жадно нагълта хладната течност. Когато огънят в гърлото й се потуши, спокойствие, незнайно от къде дошло, обори уплахата й и тя се заоглежда любопитно из стаята.

     Беше малка, селска стаичка, чиста, с белосани стени – постлани дъски на пода с шарена черга и приятно малко перденце на единственото прозорче. Освен малкото легло с пружина, на което тя се събуди сутринта, в стаята имаше още ниска масичка и два стола. Вира забеляза и стара снимка в рамка на стената над леглото. Докато дъвчеше меката кифла от масичката се загледа в избелелите черно–бели лица на портрета.

     Имаха обикновени физиономии, прически, дрехи. Не беше с нищо по–различна от овехтелите фотографии, които Вира бе виждала в практиката си. С едно изключение. На врата на жената висеше странно голям пендар. Поради едноцветността на старата снимка, тя не можеше да каже дали е златен или сребърен, но размера му й направи силно впечатление. Приличаше повече на голяма кръгла плочка. Тя се втренчи в снимката. Наистина беше доста стара, но на медальона се виждаха знаци – черти, подобно на лъчи излизаха от общ център - начало, разположен в средата му.

     Вира би познала Слънце в изображението, но лъчите не тръгваха от кръгъл диск, както често се срещаше Слънчевия знак, а по–скоро от точка, от общ център. Изображението приличаше повече на звезда, която разпръсква лъчи, а не на диск–слънце. Разбира се, тя не можеше да бъде напълно сигурна, че изображението е на звезда, не само заради старостта на снимката, но и заради раздразнените й от спрея очи.

     Довърши парчето от закуската, което бе отчупила, облиза по детски пръстите си, отпи вода и тръгна да излиза. Спомни си за втората стая, в която Борамир я бе помолил да влезе. Вратата й наистина беше отворена и Вира понечи да влиза, но пода на тази стая, за разлика от онази, в която нощува, не бе покрит с дъски, нито с черги. Като цяло беше по–занемарена и с под, явно неремонтиран, защото старите дъски, които са го покривали бяха поизгнили и начупени.

     Тя спря плахо и се вгледа в краката си. После си спомни за чистите чехли, които стояха до краката на ниската масичка. Усмихна се изненадано и любопитно надигна вежди. Явно мислеше за всичко този неин привлекателен похитител! Върна се, обу ги и влезе в стаята.

Усмивката й замръзна."