"Марена" - Венцислава Великова

Автор: Венцислава Великова
Радактор: Самуил Радославов
Графичен дизайнер: Драгомир Богомилов
Издателство: Венцислава Йорданова Великова
Права върху книгата: Трейшън Прес
ISBN 978-619-91705-6-4

Резюме:
„чоВЕЧНИ разкази“ е поредица в джобен формат. Мистерии, думи за старите сили, самодиви, змейове, стихии и всичко, за което разказваха бабите ни вечер пред огнището. Черги, трикрако столче, въгленчета, жетварския чумбер, старата кратунка, мащерка и малко шарена сол в протритата гаванка... Седем книжки с цветовете на Дъгата, която може да имате у дома си, ако ги наредите правилно. Първият разказ от всяка книга дава и самото й наименование.

За автора:
Венцислава Великова е завършила две магистратури - по "Технология на силикатите" в БУ "Проф. Д-р Асен Златаров" и "Бизнес администрация" в Икономически университет - Варна. Омъжена, с двама сина - Самуил и Исперих.  

От 2010г. се занимава с изкуство, като в началото твори с текстил и конци. Изработва текстилни пана с традиционни български мотиви; персонажи и обекти от българската култура и история; елементи от шевици. Пише проза, импресии и стихове от 2012г. 

Идеята в нейните произведения в приложното творчество и литература е не да връща старото, нито да запазва традициите, а да "реставрира" красивото в тях и да го поднесе по подходящ начин на съвременното ни ежедневие и до погледа и слуха на новото поколение. 

Творбите на Венцислава са притежание на частни фирми, читалища, галерии и частни лица.

Носител на наградите от Община Белослав - "Деятел на културата" 2018г., дадена за принос в развитието на културата в Белослав и наградата "Пазител на традициите" 2023г. Автор на 12 книги.

Детайли за книгата:

Откъс от книгата:
"Та като легна да се мъчи Ивана, чорбаджи Харалампи не можа да си намери място. Двамата със сина си обикаляха голямата къща, сумтяха нетърпеливи и нервничеха.

-   Ако мама беше жива, всичко щеше да е наред, тате? Нали? – каза надвечер сина му, като останаха сами под саята двамата. – Тя щеше да знае кого да повика и Ивана нямаше да се мъчи толкоз. Аз ходя от време на време при нея, но от викане и виене гласът й толкоз много се изгуби, че тя вече не може и да говори. Стопява се сякаш. Ще да я изгубя и нея и децата… Кой да викнем вече за помощ, не знам!

-   М! – изхърка сякаш баща му и стана.

     Знаеше той. Знаеше кого да извика, ама как да иде като гузна му съвест не даваше! Трийсет години се мъчеше да забрави, трийсет години отрова стоя до сърцето му, ама той не я пусна да влезе, щото виновен си беше, ама не чувстваше да е така. Хората хем го виняха, хем го разбираха…

     Марена – най-хубавата беше в селото. Залюби го, полудя по него. Вярно, левент беше – висок, хубав, бял, снажен, пък и богат. Попът беше баща му. От попуването Харалампи не докачи, но пък всичките ниви на баща си наследи. И умен беше, удвои ги, че и утрои, но Марена той не пожела. Залъга я. Два три пъти се хвана до нея на хорото, но нишан, че ще я поиска не й даде и погледа си от нея скри. Нещо странна му се струваше и отнесена. Да, хубава беше, много даже хубава, но той не я почувства своя. То сърцето само си казваше какво му е. С никой не споделяше, но и човека не оставаше на мира, докато не стане неговото. За всичко Харалампи го питаше, то му отговаряше, но за Марена мълчеше. Не трепна, не затупа, не заигра нито от думите й, нито от погледа й. Не беше неговата. Виновен ли да се чувства за това?!

     Момичето обаче полудя."