"Иван Черния" - Венцислава Великова

Автор: Венцислава Великова
Радактор: Самуил Радославов
Графичен дизайнер: Драгомир Богомилов
Издателство: Венцислава Йорданова Великова
Права върху книгата: Трейшън Прес
ISBN 978-619-91705-0-2

Резюме:
„чоВЕЧНИ разкази“ е поредица в джобен формат. Мистерии, думи за старите сили, самодиви, змейове, стихии и всичко, за което разказваха бабите ни вечер пред огнището. Черги, трикрако столче, въгленчета, жетварския чумбер, старата кратунка, мащерка и малко шарена сол в протритата гаванка... Седем книжки с цветовете на Дъгата, която може да имате у дома си, ако ги наредите правилно. Първият разказ от всяка книга дава и самото й наименование.

За автора:
Венцислава Великова е завършила две магистратури - по "Технология на силикатите" в БУ "Проф. Д-р Асен Златаров" и "Бизнес администрация" в Икономически университет - Варна. Омъжена, с двама сина - Самуил и Исперих.  

От 2010г. се занимава с изкуство, като в началото твори с текстил и конци. Изработва текстилни пана с традиционни български мотиви; персонажи и обекти от българската култура и история; елементи от шевици. Пише проза, импресии и стихове от 2012г. 

Идеята в нейните произведения в приложното творчество и литература е не да връща старото, нито да запазва традициите, а да "реставрира" красивото в тях и да го поднесе по подходящ начин на съвременното ни ежедневие и до погледа и слуха на новото поколение. 

Творбите на Венцислава са притежание на частни фирми, читалища, галерии и частни лица.

Носител на наградите от Община Белослав - "Деятел на културата" 2018г., дадена за принос в развитието на културата в Белослав и наградата "Пазител на традициите" 2023г. Автор на 12 книги.

Детайли за книгата:

Откъс от книгата:
„Минаха повече от 40 години и никой не посмя да направи нова пътека от другата страна. Никой не посмя да отиде повече до пещерата... освен Иван - Черния. Той ходеше всяка година по едно и също време – 1 юни – денят на земетресението. Стигаше до затрупания ѝ вход и носеше букет от бели божури. Оставяше го на камъните. Неговата Неда бе прибрала стадото си по обяд на този ден, в пещерата и... не излязла повече. Върху входа на пещерата се бе срутила като че цялата канара и бе затрупала всички вътре – младото момиче с 42 кози.

     По време на труса той беше на нивата с биволиците. Не усети земетресението по нищо, освен по инатливия добитък, който упорито отказваше да дърпа ралото. Навикваше ги. Крещеше им. После разбра, че това е било техния страх от волята на Земята. Прибра се късно, почти на мръкване. Тогава научи за труса. Разбра и че бил голям по порутените къщи в селото, които срещаше по пътя за бащиния си дом. Жени плачеха, старци кълняха... Много народ загина тогава. Иван научи, че Неда я няма, когато дребния Митко се прибра и разказа, че голям тропот се е чувал край Цаневата канара. Тогава Иван изкрещя:

-   Неда! Някой виждал ли е Неда? Неда прибра ли се с козите? – хукна да бяга към канарата.

     Смрачаваше се. Майка му викаше зад него. Той бягаше през времето и пространството. Камъни, треви, умора, страх. Нищо не го спираше да стигне до канарата. Докато стигна пещерата, луната беше изгряла. Иван видя затрупания вход. Беше вече късно за спасение. Той нямаше сили, нямаше помощ, нямаше надежда от никъде. Дори и да беше останало нещо живо под каменната козирка, струпаните камъни пред нея спираха въздуха.

     Как не се беше прибрал от нивата по-рано?! Как не предусети земетресението по ината на иначе толкова хрисимите си животни?! Как не се намери никой да го извика от нивата, да му се обади...

     Викаше, крещеше от ярост. Кълнеше. Вдигаше и хвърляше на страна тежките камъни, в опит да отвори входа на пещерата. Ръцете му – целите в кръв трепериха безпомощно. Нямаше никой, който да му помогне. Хората изравяха роднините си из под руините на къщите. За Неда нямаше време никой да се  сети.

     Иван остана без сили. Просна се на скалите полумъртъв от умора и мъка. Така го намерили след два дни четирите момчета, които майка му бе пратила да го търсят. Бащината му къща се беше срутила, но плевника останал непокътнат. Иван завари след земетресението майка си да плаче уморена пред останките на къщата, но жива. Прегърна я и хукна към Цаневата канара. Беше вече късно...

     Доведоха го с почти изсъхнало от болка и мъка тяло, целият в кръв, с издрани ръце. Изтощен и обезверен Иван се тресеше и бълнуваше няколко седмици под ред:

-   Мале, чувам козите вътре, как блеят! – шептеше той – Чувам ги, мале! Блеят! На дълбоко, от дъното на пещерата, мале, ги чувам. Викат ме. Викат за помощ. Живи са! Само Неда не чувам, мале! Не я чувам! Трябва да изровя входа, мале! Да я извадя! Да излезе...“