"Вяра, любов и надежда" - Венцислава Великова

Автор: Венцислава Великова
Радактор: Самуил Радославов
Графичен дизайнер: Драгомир Богомилов
Издателство: Венцислава Йорданова Великова
Права върху книгата: Трейшън Прес
ISBN 978-619-91705-1-9

Резюме:
„чоВЕЧНИ разкази“ е поредица в джобен формат. Мистерии, думи за старите сили, самодиви, змейове, стихии и всичко, за което разказваха бабите ни вечер пред огнището. Черги, трикрако столче, въгленчета, жетварския чумбер, старата кратунка, мащерка и малко шарена сол в протритата гаванка... Седем книжки с цветовете на Дъгата, която може да имате у дома си, ако ги наредите правилно. Първият разказ от всяка книга дава и самото й наименование.

За автора:
Венцислава Великова е завършила две магистратури - по "Технология на силикатите" в БУ "Проф. Д-р Асен Златаров" и "Бизнес администрация" в Икономически университет - Варна. Омъжена, с двама сина - Самуил и Исперих.  

От 2010г. се занимава с изкуство, като в началото твори с текстил и конци. Изработва текстилни пана с традиционни български мотиви; персонажи и обекти от българската култура и история; елементи от шевици. Пише проза, импресии и стихове от 2012г. 

Идеята в нейните произведения в приложното творчество и литература е не да връща старото, нито да запазва традициите, а да "реставрира" красивото в тях и да го поднесе по подходящ начин на съвременното ни ежедневие и до погледа и слуха на новото поколение. 

Творбите на Венцислава са притежание на частни фирми, читалища, галерии и частни лица.

Носител на наградите от Община Белослав - "Деятел на културата" 2018г., дадена за принос в развитието на културата в Белослав и наградата "Пазител на традициите" 2023г. Автор на 12 книги.

Детайли за книгата:

Откъс от книгата:
„Студенината на ноемврийската нощ стоеше нахално пред външния праг на ниската сграда. Млада ръка отвори вратата отвътре и изправена снага се гмурна в капчиците мраз навън. В края на ноември всеки откраднат слънчев лъч беше като благословия за двете жени, забравени в малко известния манастир „Света София“, почти в безкрая на Витоша. Сестри Надя и Мария обитаваха обител скрита дълбоко в тайнствената пазва на планината. Имаше път до него, но нямаше пътници; идваха хора, но рядко човеци; идваха слухове, но почти никога истина и накрая – идваше набожност, но не и духовност.

     Надежда беше на почти 30 години и повече от 10 години живееше със сестра Мария – стара, преминала много години живот монахиня. Надя беше послушница и не харесваше да я наричат монахиня. За нея монашеското расо беше свещено и тя за 10 години не се почувства достойна да го надене.

     Днес, седейки на слънце на пейката до своята сестра по дух, Надежда се остави на времето да я убеди, че сестра Мария трябва да „си тръгне“. Старицата боледуваше от години. Носеше оная болест, дето не докосва тялото, но разяжда Душата, дето не докосва Вярата, но стопява Надеждата; дето не беше любовница, но учеше на любов и смирение. Дълго криеше тя черните късчета тайна в Душата си. Даваше Надежда на момичето със същото име, което приюти полумъртво от опиати и марихуана, преди повече от десетилетие; даваше Вяра на идващите в манастира, но Любовта  пазеше за себе си.

     Когато разбра, че Черната няма да я отмине, сестра Мария писа няколко писма до Синода и до „други важни места“. Имаше някаква молба, която им отправяше и за която не искаше да каже на Надя. Надя и не питаше. Беше й все едно. „Ако загубя теб, губя и себе си!“ – често казваше на старицата. Разбира се, след това получаваше едно солидно мърморене от рода: “ Че да не си се родила с мене, бе!? Я! Виж я ти! Всеки идва и си отива сам. Аз ти помогнах да излезеш от блатото и толкоз! Да не съм живот ти дала?! Аз само показах, че го имаш! Като си ида и ти ще си идеш по твоя си живот! Че младините ти минаха тука! Ще слезеш в града, ще се омъжиш... И да не чувам такива думи!“

-   Ще се омъжа, я! – мърмореше и въздишаше Надя – Ама друг път!

      Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Спусна се по пътечката и стигна до набързо скования навес, взе един наръч дърва. Седна с тях на стар стол и се замисли. Какъв ли би бил живота й, ако сестра Мария един ден си отиде завинаги?! А този ден наближаваше. Студът натежаваше върху раменете й и тя почти съжали, че не послуша сестра Мария да се облича, като излиза навън по това време. Стана от стола и се забърза обратно по пътечката. Когато стигна до вратата, доближи се близо до нея и направи опит да отвори бравата с лакът, понеже скута й беше пълен с цепеници.

     Чу шум. Разговор. Не беше шепот. Твърд мъжки глас, като че даваше наставления, нареждаше нещо.

     Надя се сепна и закова тяло на място. "