"Пазителите" - Венцислава Великова

За автора:
Венцислава Великова е завършила две магистратури - по "Технология на силикатите" в БУ "Проф. Д-р Асен Златаров" и "Бизнес администрация" в Икономически университет - Варна. Омъжена, с двама сина - Самуил и Исперих. 

От 2010г. се занимава с изкуство, като в началото твори с текстил и конци. Изработва текстилни пана с традиционни български мотиви; персонажи и обекти от българската култура и история; елементи от шевици. Пише проза, импресии и стихове от 2012г. 

Идеята в нейните произведения в приложното творчество и литература е не да връща старото, нито да запазва традициите, а да "реставрира" красивото в тях и да го поднесе по подходящ начин на съвременното ни ежедневие и до погледа и слуха на новото поколение. 

Творбите на Венцислава са притежание на частни фирми, читалища, галерии и частни лица.

Носител на наградите от Община Белослав - "Деятел на културата" 2018г., дадена за принос в развитието на културата в Белослав и наградата "Пазител на традициите" 2023г. Автор на 12 книги.

Откъс от книгата:
"Ваня се усмихна на пъргавата си прабаба, която сетеше ли се за земята, семената, градинката, забравяше за болките в главата… Обърна се да затвори стъклата на витрината и погледът ѝ се спря на една дървена пеперуда. Беше опряна до иконостаса. Момичето посегна и я взе. Замисли се.

–   Дървена пеперуда... – замълча и присви очи. – Дървената пеперуда! – почти извика Ваня. – Сестрата на Ича́ и Вокил… Знам я! Знам я! – седна на стола като продължаваше да я стиска в ръцете си. Загледа се в нея. Беше изгладена, потъмняла с времето, лъскава, сякаш е минала през хиляди пръсти….

     Дойде време и козичката на дядо Стоимен се замъчи да ражда. Слабичка си беше тя, старецът нямаше зоб да я храни и само от паша колкото хапнеше животното, толкоз. Връщаха я козарите вечер и тя смирено си се прибираше в двора на дядо Стоимен. Знаеше си животинчето, не блееше. Нямаше да намери шепа зърно или царевица. Тихо си влизаше до яслата и се отпускаше спокойно на земята.

     Една пролет обаче, се заплодила. Как я изтървали, козарите не помнеха. Че нито време ѝ беше, нито сили имаше животното. Износи си плода и една сутрин не рачи да излезе с останалите кози. Дядо Стоимен разбра. Изпрати момчетата, дето бяха дошли да я подберат и напълни ведро с вода. Отиде до малкия си дам и зачака козичката.

     Мъчи се животинчето, много се мъчи. Доби малко, бяло козле и… умря. Дядо Стоимен пое мъничето и разплакан тръгна да дири мляко. Знаеше, не му беше времето за коза да ражда сега, ама как се случи баш на неговата, недохранена козичка!...

     Отиде до две-три къщи, дадоха му само чаша-две. Козите бяха пресъхнали, а мазното овче мляко идваше вече силно за мъничето.

     Храни го старецът, моли се из къщите на селото, но една-две седмици, повече не посмя да обикаля. Всички го знаеха, че е беден и му помагаха, но това до време трябваше да е. Скоро щяха да започнат да го гонят, а той не искаше да разваля дослука си със съселяните.

     А малкото яренце – жилаво и пъргаво, растеше, сякаш всичко му беше доволно давано. Старецът му даваше стръкове прясна трева в устата, то ги завърташе веднъж-дваж и ги плюеше. „Не ти е времето още за трева, знам чедо. Не ти е! Ама като няма какво да дам друго. То и майка ти нямаше с какво да я храня, затуй тъй се случи с нея. Ох, ооох!“ – пъшкаше старецът, но помощ от нийде нямаше.

     След три дни само на вода мъничето взе да линее. Старецът с насълзени очи го взе в шепи и тръгна да излиза извън село. Отправи се в друга посока, не към овчарите. Тръгна към гората. Мислеше да остави някъде мъничето и да се прибере. Не можеше да го гледа как умира в ръцете му. Тъй му беше мъчно! И навремето така трудно отгледа майка му, а сега… него нямаше да може."

Рецензия:
"„Пазителите” на Българския Дух - в точното житейско Време, по най-изненадващия и завладяващ начин, до всеки от нас достигат Големите Истини. Ония Истини, които с отворено съзнание и чисти души, цял живот можем да търсим и откриваме – звук по звук, багра по багра, искрица по искрица, за да се докоснем до скритите Сили на опазеното през хилядолетията тайно, древно Знание! Зачитайки се в ръкописа на Венцислава Великова – „Пазителите”, един съвременен, необичаен, изненадващ и вълнуващ етно-фентъзи роман, на всяка страница имах усещането за пътуване през и във Времето, навътре в себе си и в необятната вселена на Българския фолклор. Омагьосващо пътуване към дълбините на Българската Душа – многолика, пъстра, мъдра… Пречупено през творческата сензитивност на авторката, повествованието - каскада от интригуващи, фантастични истории, прескача от ниво в ниво, отвежда Читателя от един Свят в друг, от едно историческо време в друго; смесва илюзия и реалност, но никога самоцелно или в търсене на витиевати драматургични похвати. Всички разказани истории, легенди и притчи са неведомо свързани частички от сложен – разпръснат пъзел на Знанието за Силите, движещи Света и Живота; за Силите, чиято енергия носим в гените си, но не винаги познаваме и умеем да управляваме разумно, мъдро и за Добро. Търся точните думи, за да определя възхитителната многопластова композиция и оригинална драматургия на романа; стила и езика на авторката. Те наистина са забележителни! В архитектониката и логическото изграждане на взаимовръзките в романа личи присъствието на ярко творческо дарование - сякаш художничката Венцислава Великова плете с думи причудливите картини на повествованието – многоцветни, пластични, натоварени с дълбок подтекст. На места, тя заменя куките с иглата - търпеливо и прецизно, върху бялото платно на разказа извезва изящни миниатюри, които загатват или предопределят действията на героите; подсказват линиите на съдбите им, осветяват познанията за необхватната магия на позабравени или неизвестни предания, фолклорни мотиви и знания от незапомнени времена. Друг път Венцислава сяда в тъкачния стан и нишка по нишка, тъче ли тъче, пъстрия губер на народностната ни обща Душа. В това халище има всичко – летят Вили-Самовили, мяркат се змейове и ангели; изникват изневиделица тайнствени Сили, в които са закодирани древни познания и носят спасителна Светлина. Тук е втъкана и сребърната нишка на Духа, без която не бихме могли да осъзнаем философската дълбина и неповторим чар, присъщи на Наследството ни от Предците, да поемем нашата Отговорност - да оценим и опазим богатството от Знания и Талант, дадени ни като Пазители на Святата Истина за древното Знание! Читателят е емоционално запленен, заинтригуван и възхитен, провокиран да мисли, търси и открива отговорите на сложни въпроси, отнасящи се до народопсихологията на Българина и на Човека изобщо. Истини, които едва сега осъзнава, колко дълбоко са свързани с духовната същност на неговия Аз. Едно младо момиче – Ваня, открива в прабабината си къща неподозирана съкровищница – Наследството от знания, умения, проникновения; разбирания, без които е невъзможно да намери себе си, същността на Душата си, да проумее своята Мисия на Пазител! Този страхотен катарзис, Ваня изживява преминавайки през различни превъплъщения, преценявайки от необичайни, ретроспективни ракурси изненадващи човешки съдби, свързани по някакъв начин с нейната. Душата й се прелива или всмуква от душите на Самодиви и Вълшебници, общува с Мъдреци и Вещерки; опознава мъжкото и женски Начало, смалява се в тяло на дете… Среща Силите на видимото и невидимото. Героинята има ключе за вратите на Познанието, които отключва едва когато го осъзнава като духовна потребност, своя Мисия и унаследена, потомствена Отговорност.

На добър час на романа „Пазителите” към сърцата и душите на Читателите!"

- Тоня Борисова – поетеса и актриса, главен редактор на Издателство „Книгите на мама”.