Представяме разказа "Кал", написан от Венцислава Великова и отличен с награда от Община Генерал Тошево в четвъртия национален литературен конкурс „Земя на пеещите колелета“.

Разказът е базиран на истинска история, разказана на майката на авторката от баща й - Петър. Историята достига до Венцислава и тя пресъздава съвсем художествено случило се.

Написан специално за конкурса „Земя на пеещите колелета“, разказът не е публикуван в нито една книга преди или след него.

Приятно четене!

Кал

   Краят на септември. Наложи ми се да преспя една вечер в дядовата къща. Утре заминавах за града. Лекциите в университета започваха и знаех, че няма да се върна в следващите поне три месеца на село. Добре, че се случи така, та да си взема довиждане с баба и дядо.

   Когато бях малка, често оставах на село. Нощите тук никога не ми стигаха да се наспя. Дали от спокойствието или от въздуха, не знам, но винаги трудно напусках постелята си сутрин като малка. Дядо често ме събуждаше, подсвирквайки под прозореца на стаята ми някаква песен от неговото време, а когато и тя не успяваше да отвори очите ми, просто подвикваше – нежно и уж тихо:

 - Стани, дядо, да видиш ягодките! Узрели са. А баба ти какви хубави питки е направила… Стани да си набереш и да закусиме заедно, ей тука, под асмата!

   Винаги се дразних, когато дядо ме събуждаше „рано“, според моите представи. Но тази сутрин станах сама. Беше много хладно за края на септември. Излязох на двора и заварих дядо да рови нещо в пръстта на градината с малкия си бастун. Гледаше земята замислено и сякаш се беше отнесъл в дълбините ѝ.

   Стори ми се, че има слана. Леко скована от студа ѝ, пръстта трудно се надигаше, побутвана от дядовия бастун. Той продължаваше упорито да рови в нея, сякаш търсеше нещо.

 - Дядо… - казах тихо аз, но старецът се сепна.

   Погледна ме и дали от възрастта или студа, но трудно „се върна“ от оня свят, в който беше отишъл, заедно със замръзналата пръст в градината. Очите му бяха далечни и празни едновременно. Примигна няколко пъти и чак тогава ми се усмихна леко. Не питах нищо, но знаех, че дядо ще каже нещо и без моите въпроси.

 - Беше ей туй време, еее, краят на лятото! Студено ставаше в моя край там, до Дунава. И слани падаха от рано, не е като тука… Ама няма лято, няма зима, тате все ме изритваше от постелята още по тъмно. Замръзваха ми краката в калната земя. Пустата кал...

   Малко момче, на не повече от шест години се надигна сънено. Женска ръка се протегна, помилва го за главата и прошепна:

 - Да се обличаш, че студено е вече! - побутна момчето и придърпа старото одеяло да завие двете по-малки деца, които останаха в топлата постеля, след като по-големият им брат я напусна.

   Докато се жалваше на себе си, че все той трябва да става рано, заедно с баща си, полусънен и полубуден, малкият Петър свърши като че машинално всичко, което баща му заръча и се настани върху студените тикви в каруцата. Как не се сети да вземе стария чул на катъра от дама, за да покрие тиквите и да си поспи върху тях още малко! И без това имаха два часа до града. Ако днес успееха да продадат поне половината тикви на пазара, баща му бе обещал най-сетне да му купи от ония захаросани и лъскави ябълки, дето леля Драгана всеки път така хубаво беше подредила на „сладката си” сергия. „Ама по-малка ябълка,  - казваше баща му – че захарта разваля зъбите“. Каквато и да е, Петьо мечтаеше за червения ѝ цвят. Сви се върху тиквите и задряма. После чу шум, усети как каруцата потегли. Баща му попита нещо, но отпуснатото тяло на момчето не намери сили да отговори. Размърда глава и пак потъна в захаросания и лъскав свят на ябълките. Усети как катърът дърпаше теглото си по калния път и дори чу чупенето на тънките корички лед под колелата на каруцата. И студа усети, и вятъра, но мечтите за сладките ябълки го унасяха в оня „недоспан” сън и той предпочете да им се отдаде.

   Два часа. Така си и знаеше… и каруцата спря на пазара в града. Петьо не искаше да слезе. Помнеше калта по малкия площад. Бяха „избутали” пазара в края града и никой от новите управници не беше разпоредил да го покрият с плочи. А идваха всякакви хора. И животни се продаваха, и плодове, и зеленчуци… А отпадъците им понякога оставаха гниещи по калния му под. Миришеше дори. Но от всичко Петьо най-мразеше калта. А днес беше и студена…

 - Скачай на земята и давай да редим тиквите. Тоз път дойдохме от рано. Ей тука, на средата ще ги наредим! Барим повече хора дойдат да ги видят и си купят – извика строгият глас на баща му. – Още ли дремуцаш, бе? Скачай и ми подавай да редя!

   Петьо скокна от каруцата. Босите му крака щльопнаха в калта. И замръзнаха. Момчето се загледа в тях и недоволно повдигна дългите си крачоли, за да не ги накаля. Започна да подава тиквите на баща си, а той внимателно ги нареди на малко купче пред каруцата.

 - Стой тука! Отивам да напълня вода за катъра! – извика той като свърши със заниманието си и извади малко ведро от каруцата. Запъти се към чешмата, която бе в края на пазара.

   Петьо застана намусен до купа тикви и загледа вече щъкащите хора наоколо – къде търговци, къде ранни купувачи… пазарът се пълнеше. Дали от неприятното чувство от калта по пръстите си, или от срам заради босите си крака, момчето затърка ходила едно в друго и потърси с поглед  наоколо парче дъска, върху която да стъпи.

   Слънцето изгряло отдавна, светеше все по-силно. С него идваха и надеждите на момчето, че топлината му ще сгрее калните му крака. Минаваха хора наоколо, заглеждаха тиквите зад него. Някои се спираха, други отминаваха. Защъкаха и деца около него.

   Баща му се върна. Заприказва се с някого, продаде една - две тикви и Петьо вдигна пълни с надежда очи. Леля Драгана беше дошла. Сладката ѝ сергия блестеше с червенината си вече и тя на пазара. Деца се навъртаха около захаросаните ябълки, но бащата се направи, че не разбира погледа на малкия Петър и момчето се сви зад купа с тикви, за да не вижда леля Драгана и „гадните” ѝ червени ябълки.

   След миг се чу шум. Глъч на възрастни хора и деца сякаш изведнъж се подеха заедно да посрещат някой, може би важен, търговец. Петьо и той се надигна иззад купа. Беше от ония богаташи, които идваха оттатък Дунава, татко му така казваше, да търсят аргати за строителство. Този два пъти го беше виждал Петьо досега, но и двата пъти все в лъскав файтон с прекрасни коне, бомбе и ослепително бяло копринено шалче. И този път беше така. Само дето лъскавите колелета на файтона му и чистите копита на двата огромни, според момчето, коня бяха потънали в калта на малкия градски пазар. Около него зашляпаха по омекналата вече кашотина няколко малки момчета с протегната ръка за просия. Всички познаваха тоя богаташ. Беше скъперник, но все пак, когато оставаше доволен от пазарлъка, който правеше с хората, хвърляше някоя дребна пара на „малките мизерници“, както наричаше просещите около себе си деца. Няколко пръски кал хвръкнаха и изцапаха част от подлакътника на плюшената седалка и той изкриви с погнуса устни. С досада извади ръцете си и започна да изхлузва бързо копринените си ръкавици. Първо измъкна едната си ръка и направи някакъв неприятен жест. Понечи да изхлузва и другата ръкавица. Размаха я, но за негова изненада в нея беше останал големият му пръстен, който натежал,  хвръкна, падна в калта и потъна в нея.

   За миг настана тишина. Богаташът бе изгубил нещо важно и скъпо. Децата около файтона  гледаха объркани и се чудеха да грабнат пръстена и да бягат далече ли, или да му го върнат срещу евтина отплата. Богатият човек и той с ужас загледа калната земя, раздвоен между намерението да слезе сам да си го вземе и погнусата от лепкавата кашотината, която щеше да покрие лъскавите му обувки чак до връзките. Петьо наблюдаваше от купа с тикви и си мислеше, че никога, ама никога, за каквото и да било, няма да слезе от лъскавият си файтон, ако имаше такъв, за да потъне „до ушите“ в тази кал. Явно и богаташът така мислеше, защото бръкна в малкото джобче на черния си фраг и изкара лъскава паричка. Петьо не чуваше добре отдалече, но предположи, че я бе обещал да децата, ако някои от тях намереше големият му пръстен.

   Започна една неистова блъсканица пред вратата на файтона. Хвърчеше кал от децата, които страстно се спускаха по земята. Вземаха  я с шепи, стискаха я между пръстите, за да усетят в тях ли беше скъпото бижу на господина. Удряха колене в калта и се блъскаха един в друг. За миг заприличаха на тълпа от малки прасенца, търкаляйки се в нея, за да задоволят желанието на едрия мъж във файтона, който следеше движенията им с отвращение.

   В Петьо се зароди едно чувство на безпомощност. Колкото и гладен да беше, колкото и сладки да му се струваха ябълките на леля Драгана, той никак не се видя в малката кална тълпа, ровеща с шепи земята за пръстеновата наслада на погнусеният богат господин. Това ли беше богатството му? Така ли изглеждаше то? И така ли лесно изхвърчаше от ръкавицата му?

   От всичката глъч пред файтона се чу вик и една детска ръчичка се надигна из калното блато на бедността, стискайки още по-калното богатство на богаташа. Той подаде ръкавицата си и посочи на детето да остави пръстена върху нея. Дори не посмя да го пипне с гола ръка. Отри го между пръстите ѝ. Явно доволен от намирането му, но все още погнусен, той не подаде лъскавата паричка на малката ръка, която му върна „съкровището“, а я хвърли в калта, далеч от файтона. Малката кална тълпа се спусна към нея, отдалечавайки се от конските копита и отново се зарови в кашотината. Заобръща я с шепи, търсейки паричката.  Петьо обаче върна  влажните си очите  върху лъскавият файтон. Кочияшът шибна големите гърбове на конете и те побързаха да отдалечат скъпия си товар от мизерното блато на градския пазар.

   Децата може и да са намерили паричката, но ехидната, самодоволна усмивка на богатия човек, с която той я подхвърли на бедните ръчички до файтона, остана завинаги в кисийката на черните спомени в Душата на момчето. Петьо се скри зад малкия тиквен куп, седна върху една тиква, скупчи замръзналите си юмручета върху очите и остави топлите сълзи да потекат между пръстите му. Как бяха решили да излизат, не знаеше. Дали се беше поставил на място на децата, не помнеше, но нещо се надигна в гладния му стомах и ако не беше празен от вчера, можеше и да избълва насъбраното отвращение от богаташа.

   Не пожела да отиде до лъскавите, захаросани ябълки на щанда на леля Драгана, дори и когато баща му му подаде малка паричка. Лъскавото му дойде в повече тази сутрин. Сви се на връщане в каруцата послушно до непродадените тикви и се зае да си търси друга, вече не толкова лъскава мечта.

За пръв път почувства радост от това, че е завръща на село…

***

"Дядо ми - Петър Иванов Петров - е роден през 1926г. в село Гърлица, сега намиращо се в Румъния. След оставането на родното му място в Румънско, той се мести с родителите си в село Добруджанка, община Кайнарджа, Силистренско. Голяма част от живота си прекарва в гр. Толбухин (сега Добрич) и гр. Варна.

Тази история я е разказал на майка ми."

 - Венцислава Великова